Да категоризираш стремежа към красота
Стремежът към баланс и хармония е едно от отличителните характеристики на японското общество. Търсенето на красотата във всеки един аспект от света около нас е довело до формирането на принципи, с които да се борави при обективното и субективното определяне качествата на съответния обект.
Шин-гьо-со (shin-gyo-so) е тройна категоризация, с която ранните следователи на естетиката в Япония си служели, за да разпределят различните дейности, средства и техния отзвук в области като калиграфията, оцветяването на кимоно, оформянето на градини, поведението, чаената церемония и др.
Първият термин – „шин“ определя официалните, бавните, симетричните, величествените елементи. Третият „со“ се отнася за неофициалните, бързите, асиметричните, широките елементи. Вторият – „гьо“ описва всичко, което се намира между крайностите на шин и со.
- Например шин градина е публична и грандиозна, принадлежаща на храм или голяма резиденция. Определената за гьо градина в някои аспекти е тържествена, в други е по-обикновена, като в някоя стилен частен дом. Со градината е в неофициален стил и може да се види например в провинцията покрай селските къщи.
- При икебаната – шин композицията от цветя е официална, с тясна форма и тържествена цел – разположена в специално предназначена ниша в японския дом. Гьо композицията е доста по-обемна със загатваща динамика – употребата например на есенни листа. Со аранжировката не е ограничена във формата на композицията и мястото – може да се сложи дори във ваза на стената.
- При оформянето на токонома – специалната ниша във всеки японски дом, в която обикновено се поставят цветя и артистичен предмет или бонзай, ръкописът в центъра определя шин, мястото от двете му страни е гьо, а несиметричните елементи най-встрани са со.
Едно по-различно тълкуване определя шин като „оформеното от човек“, со като естественото състояние, а гьо е со и шин, които се допълват взаимно. Тази интерпретация е от най-ранните обяснения на системата от чужденци от края на 19 век, в която шин е „завършено“, гьо е „междинно“, а со е „необработено“.
Изкуството на стрелбата определя шин като „следване на истината“, тоест спазване на правилата и техниката, гьо е изпълнението на тези правила в реалната стрелба, демонстрация на принципите, а со е естественото състояние, в което изстрелът трябва да е в хармония с мястото, времето и човека.
Едно от най-неясните приложения на този троен принцип е в бойните изкуства и поклоните.
Поклонът шин, изпълнен в седящо положение, включва докосване на протегната ръка до челото. Изпълнен в стоящо положение, поклонът трябва да е изпълнен с поне 45 градусово навеждане напред. Той се използва най-вече за висшестоящи или по-възрастни. За подчинени или по-млади е удачен поклонът со – леко кимване с глава и съвсем малко навеждане на гърба. Поклонът гьо е нещо средно между предните два.
Но усложненията при употребата на системата не приключват. Трите принципа се делят на нови три. Така шин-но-шин е най-официалното официално, гьо-но-шин е полуофициалното официално, а со-но-шин е неофициалното официално.
Произходът на тази естетическа система се счита, че води началото си от трите стила калиграфия в Китай, привнесени в Япония. Официалното блоково изписване на един йероглиф, по-свободното писане на кана символите и обикновените ръкописни съкращения с курсивен почерк.
Шодо (японското изкуство на калиграфията) определя като шин (кайшо) оригиналния китайски символ, който от своя страна може да има полуръкописна (гьошо) или съвсем свободна форма (сошо).
Стивън Огден превежда шин като „истина“, гьо като „движение“, а курсивният со като „тревоподобен“. Той самият определя тази система като „схема за напасване на уникалния японски маниер на реакция към всеки отделен сблъсък с чуждестранното.
Ако вече съвсем сте се объркали и се чудите дали не е прекалено усложнено, ето някои по-разбираеми примери.
Паметникът Вашингтон е шин – симетричен, официален, тържествен, внушителен и в същото време хармоничен. Со е нещо точно обратното (затова няма паметници, които да попадат в тази категория), но къщата на Франг Лойд Райд е удачен пример. Тя е несиметрична, обикновена, широка и в същото време проста и красива.
Трите принципа могат да се използват и при класифициране на настроенията по отношение на силата и топлината. Затова котките са ши, но кучетата са со. Шон Пен е много шин, а Брад Пит е по-скоро со. Моцарт е много силно проявление на со съчетано с шин, а Брамс е изцяло гьо. Хемингуей вероятно би бил со-но-гьо, докато Фолкнър би бил со-но-шин. Съществуват девет подобни комбинации в деветте стойки на Амида Буда, а общото им название на японски се превежда като „три тела, девет форми“.
Друго приложение е в историческите и географските позиции. Както беше споменато, шин са онези обекти, създадени от човек, со е всичко естествено, а гьо е съчетанието от двете. В исторически аспект, шин е оригиналът, онова, което е било внесено в Япония(най-вече от Китай или Корея), со е формата му, след като е минало през трансформация на местна почва и е станало „естествено“ чрез сливане.
В чайната церемония например, шин са всички предмети от бронз или друг произведен от човека материал (най-вече китайски по произход), а со са тези от естествени материали (бамбук, дърво), които са японски по произход. За гьо се считат пък всички произведени в Япония по китайски образец.
Цялата тази терминология може да изглежда твърде дребнава и формализирана, но целта й е универсална – да улесни дискусиите за комплицираното изкуство. В основата на налагането на подобни принципи стои не друго, а стремежът на хората да споделят красотата във всичките й форми.
Източник: „A tractate on Japanese aesthetics“ от Donald Richie